Чехов. Разкази.

Прочетох преди време първата си книжка с разкази на Чехов. Имаше такива, които изобщо не ме впечатлиха със сюжет или образи, но общото впечатление беше чудесно. Онова хубаво усещане, че си прекарал добре времето си.

Героите му са винаги обикновени хора, с обикновени проблеми, типични, ежедневни, някак житейски драматични, не особено красиви, не особено талантливи. Просто хора. И описвайки техните терзания, авторът сякаш говори на теб. Казва ти колко точно не-специално е твоето състояние. Колко точно не-уникално е твоето страдание. Просто си човек.

Хубава книжка. С червени, твърди корици и така удобно нещинце (отбележител.. bookmark? .. нещо такова би трябвало да се нарича..) което на мен леко ми лилавееше, но сигурна съм не беше лилалво.

не казах много, но аз просто не мисля, че мога да надхвърля цитатите.. ако някой не може да оцени тях, значи не би могъл да оцени и думите ми за тях, колкото и красноречиви да са. каквито дори не знам дали наистина успяват да бъдат?..

 

Из „Скучна история“ (един от най-добрите разкази):

„Тъжното чувство на състрадание и болката на съвестта, които изпитва съвременният мъж при вида на нещастието, много повече ми говорят за култура и нравственост, отколкото омразата и отвращението. Съвременната жена е също тъй плачлива и груба по душа, както и в средните векове. И според мен напълно благоразумно постъпват ония, които я съветват да се възпитава като мъж.“
“ .. А пък онзиден отивам на театър. Сядам. Точно пред мене седят някакви двама: единият „от насите“, като че юрист, другият чорлав — медик. Медикът пиян като файтонджия. На сцената — нула внимание. Дреме си човекът, чак клюма. Но щом някой актьор започне да произнася високо монолога или просто повиши гласа си, нашият медик се сепва, бута съседа си в хълбока и пита: „Какво казва? Нещо бла-а-родно?“ „Благородно“, отговаря тоя „от насите“. „Брраво!, реве медикът. Бла-а-родно. Браво!“ Той, виждате ли, пияният му дръвник, дошъл на театър не заради изкуството, а заради благородството. Благородство му дотрябвало!..“
„.. и мирогледът ми в тоя момент може да се изрази с думите, които прочутият Аракчееве казал в едно свое интимно писмо: „Всичко хубаво на тоя свят не може да бъде без лошо и винаги лошото е повече от хубавото“. Тоест всичко е противно, няма защо да се живее, а ония шестдесет и две години, които са вече изживени, трябва да се смятат за изгубени. Улавям се, че мисля така, и се мъча да се убедя, че това е случайно, временно и не е пуснало корени в мен, но веднага ми минава мисълта: „Щом е тъй, защо всяка вечер нещо те тегли към тия две келяви жаби?“ И се заричам повече да не ходя при Катя, макар да зная, че още утре пак ще отида.
Дърпам звънеца на вратата и сетне, когато се изкачвам по стълбата, чувствам, че вече нямам семейство и желание да си го възвърна. Ясно е, че новите, аракчеевски мисли не са случайни и временни, а са завладели цялото ми същество. С болна съвест, мрачен, отпуснат, едва се дотътрям до леглото, сякаш съм натежал с хиляда кила, лягам и скоро заспивам.
А после — безсъние…“
“ Събуждам се след полунощ и изведнъж скачам от леглото. Кой знае защо, ми се струва, че ей сега внезапно ще умра. Защо? В тялото ми няма абсолютно никакво усещане за близък край, но душата ми я измъчва такъв ужас, сякаш неочаквано съм видял грамаден зловещ пожар.
Запалвам бързо лампата, пия вода направо от шишето и бързам към отворения прозорец. Времето вън е великолепно. Мирише на сено и на още нещо много хубаво. Виждат се острите колове на оградата, сънливите хилави дръвчета край прозореца, пътят, тъмният горски пояс; на небето спокойна, много светла луна и нито един облак. Тихо е, не трепва нито лист. Струва ми се, че всичко ме гледа и дебне как ще умра…“
„Зората ме заварва в леглото седнал, прегърнал колене, и от нямане какво да правя, се опитвам да се опозная. „Познай себе си“, прекрасен и полезен съвет; жалко само, че древните хора не са се сетили да посочат как да се ползва тоя съвет.
Когато преди ми се искаше да разбера някого или себе си, вземах предвид не постъпките, в които всичко е условно, а желанията. Кажи ми какво искаш, и ще ти кажа какъв си.
И сега аз се изпитвам: какво искам?
Искам нашите жени, деца, приятели, ученици да обичат в нас не името, не фирмата и етикета, а обикновения човек. Още какво? Бих искал да имам помощници и приемници. Още? Бих искал да се събудя след стотина години и поне с едното си око да зърна какво е станало с науката. Бих искал да поживея още десет години… После какво?
После нищо. Мисля, дълго мисля и нищо не мога да измисля. И колкото и да мисля, и накъдето и да се пръскат мислите ми, за мен е ясно, че в желанията ми липсва нещо главно, нещо много важно. В пристрастието ми към науката, в желанието ми да живея, в това седене на чуждия креват и в стремежа да позная себе си, във всичките мисли, чувства и понятия, които си изграждам за всичко, липсва нещо общо, което би свързало всичко в едно цяло. Всяко чувство и всяка мисъл живеят в мен отделно и във всичките ми мисли за науката, театъра, литературата, учениците ми и във всичките картини, които рисува въображението ми, дори най-опитният аналитик не би намерил онова, което се нарича обща идея и бог на живия човек.
А щом няма това, значи нищо няма. (…)
Победен съм. Щом е тъй, няма какво да продължавам още да мисля, няма какво да говоря. Ще седя и мълчаливо ще чакам какво ще стане.“
“ — Чудна си наистина… — бърборя аз. — Не разбирам! Толкова умна жена и изведнъж — виж ти, разплакала се.
Настъпва мълчание. Катя поправя прическата си, слага шапката си, после смачква писмата и ги пъха в чантата — и всичко мълчаливо и без да бърза. Лицето, гърдите и ръкавиците й са мокри от сълзи, но изразът на лицето е вече сух, суров… Гледам я и ме е срам, че съм по-щастлив от нея. Липсата на това, което колегите философи наричат обща идея, забелязах в себе си едва малко преди смъртта, в залеза на живота си, а пък душата на тая клетница не знае и няма да знае покой цял живот, цял живот!…“

Просто потресаващи редове. Дали успявам чрез цитатите да пресъздам цялото усещане, което носи разказът – надали, но би трябвало да будя нужното внимание и желание за прочитането му. Толкова просто, ясно и откровено. Скучна история, защото е твърде типично-човешка, за да бъде интересна..

Из „Цигулката“

Недоумяваше как стана така, че за последните четиридесет-петдесет години от живота си нито веднъж не бе отишъл на реката, а пък ако е бил, как не й бе обърнал внимание? Та реката е порядъчно голяма, не е нищо и никаква; в нея можеше да се лови риба, а рибата — да се продава на търговците, на чиновниците и на бюфетчика на гарата и после да се трупат пари в банката; можеше да се плава на лодка от имение до имение и да се свири на цигулка и хора всякакви да плащат пари; можеше да опита пак да вози шлепове — това бе по-добро от майсторенето на ковчези; накрая, можеше да развъжда гъски, да ги коли и през зимата да ги праща в Москва; само от единия пух годишно биха се събрали десетина рубли. Но той бе пропуснал, нищо от това не бе направил. Какви пропуснати ползи! Ах, какви загуби! А пък ако правеше всичко едновременно — и риба да лови, и на цигулка да свири, и шлепове да вози, и гъски да отглежда — какъв капитал би се получил. Но нищо от това дори и не му се бе присънило, животът му бе преминал безполезно, без никакво удоволствие, бе пропаднал напразно, за тоя дето духа; напред вече нищо не оставаше, а като се огледаше назад — и там нищо освен пропуснати ползи, и то толкова големи, та даже да те втресе. И защо човек не може да живее така, че да ги няма тези загуби и щети? Пита се, защо отсякоха брезовата гора и бора? Защо безнаказно се разхождат по пасбището? Защо хората правят винаги не точно това, което трябва? Защо Яков цял живот се отбраняваше, ръмжеше, нахвърляше се с юмруци, обиждаше жена си и, пита се, заради каква необходимост преди малко наплаши и обиди евреина? Защо въобще хората си пречат един друг да живеят? Та нали от това има толкова пропуснати ползи! Ако нямаше злоба и ненавист, хората биха имали един от друг огромна полза.“

Това не се откроява със същият дух като предния разказ. Тук нещата са още по-ясни и по-тривиални. Битови. И все пак ти донасят емоция.. все пак не съжаляваш, че си го прочел. Никак даже.

Из „Три години

„Тя протегна ръка, за да вземе чадърчето, но той го притисна към гърдите си и заговори страстно, неудържимо, отдаден отново на сладкия възторг, който бе изпитал снощи под чадърчето:
— Моля ви, подарете ми го. Ще го пазя за спомен от вас… от нашето познанство. То е толкова прекрасно!
— Вземете го — каза тя и почервеня. — Но в него няма нищо прекрасно…“

“ — Не може да ми се попречи — отговори тя, спирайки на стълбището, — аз никога нищо не правя. При мен всеки ден е празник, от сутрин до вечер.
— Думите ви са ми неразбираеми — каза той, приближавайки към нея. — Израснал съм в среда, в която се трудят всеки ден, всички без изключение, и мъже, и жени.
— А ако няма какво да се прави?
— Трябва да поставиш живота си в такива условия, че трудът да ти стане необходимост. Без труд не може да има чист и радостен живот.“

“ — Имаме си работа с едно от явленията на електричеството — говореше той на френски, като се обръщаше към дамата. — В кожата на всеки човек са заложени микроскопични жлезички, в които има токове. Ако се срещате с особа, чиито токове са паралелни с вашите, ето ви и любов.“

„През цялото време преди сватбата усещаше фалша на положението. Любовта му с всеки ден ставаше все по-силна и Юлия му изглеждаше поетична и възвишена, но все пак взаимност нямаше, а всъщност той купуваше, а тя се продаваше.“

“ — Все пак не е хубаво без любов — каза Ярцев, вървейки след нея. — Ние само говорим и четем за любовта, но самите малко обичаме, а това наистина не е хубаво.
— Всичко това са глупости, Иван Гаврилич — каза Юлия. — Не там е щастието.
Пиха чай в градинката, където цъфтяха резеда, шибой и тютюн и вече се разпукваха ранните гладиоли. Ярцев и Кочевой виждаха по лицето на Юлия Сергеевна, че тя преживява щастливо време на душевно спокойствие и равновесие, че нищо повече от това, което има, не й трябва, и у самите тях се настаняваха душевно спокойствие и ведрина. Каквото и да се кажеше, излизаше умно и на място. Боровете бяха прекрасни, ухаеше чудесно на смола както никога по-рано, сметаната беше много вкусна и Саша беше умно, добро момиче…(…)
— Не, господа, ако щете ме заколете — каза той и тръсна глава, — не разбирам защо сте против любовта! Ако не бях зает петнадесет часа в денонощие, то непременно бих се влюбил.“

“ — Какъв ти известен род? — продума Лаптев, сдържайки раздразнението си. — Именит род! Нашия дядо помешчиците са го пердашили и всеки, дори и последното чиновниче го е биело по мутрата. Дядо е биел баща ни, баща ни биеше мен и теб. Какво ни е дал на нас с тебе този именит род? Какви нерви и каква кръв сме получили в наследство? Ти вече почти три години мъдруваш като псалт, говориш всякакви измислици и ето какво си написал — та това е робско бълнуване. А аз, аз? Погледни ме мен… Нито гъвкавост, нито смелост, нито силна воля; страхувам се за всяка своя стъпка, все едно ще ме нашибат, плаша се от нищожества, идиоти, скотове, които стоят неизменно по-ниско от мен в умствено и нравствено отношение; страхувам се от портиери, сервитьори, полицаи, жандарми, страхувам се от всички, защото се родих от измъчена майка, от детството си съм бит и наплашен!… Ние с теб ще сторим добре, ако нямаме деца. О, дано да даде Бог с нас да се свърши този именит търговски род!“

Дълъг разказ.. Всъщност най-дългият  в книжката. Цели три години. Време, през което героите се борят със себе си много повече, отколкото с живота. И по-скоро губят битката..

Не взех цитат от един от последните разкази. Жена, чиито интереси се променят всеки път според мъжа когото обича. Прекрасен пример как често се променяме, за да станем част от живота на човека, когото обичаме. За да станем нещо, което той би харесал. Ако го направиш веднъж, може би се нарича любов. Почти съм сигурна, въпреки че по-скоро защитавам тезата, че е добре той (човекът)  да те хареса от първия път. Неочаквано и асбурдно. Такъв, какъвто си. Не какъвто можеш да станеш, заради него. Та.. да..

Също имаше един красив разказ. Може би заради следните описания.. и заради „лилавите води“ ..

Из „Дамата с кученцето

„Струваше му се, че ще мине някой и друг месец и Ана Сергеевна ще се изличи от паметта му и само от време на време ще му се явява насън с трогателната си усмивка, както му се бяха явявали другите. Но мина повече от месец, настъпи дълбока зима, а в паметта му всичко бе толкова ясно, сякаш се беше разделил с Ана Сергеевна едва вчера. И спомените се разпалваха все по-силно. Долитаха ли в кабинета му сред вечерната тишина гласовете на децата, които готвеха уроците си, слушаше ли романс или орган в ресторант, или пак завиеше бурята в камината, изведнъж в паметта му възкръсваше всичко — и това, което се случи на кея, и ранното утро с мъглата в планините, и параходът от Теодосия, и целувките. Дълго се разхождаше из стаята, спомняше си и се усмихваше, а после спомените се превръщаха в мечти и във въображението му миналото се смесваше с онова, което предстоеше. Ана Сергеевна не му се явяваше насън, а вървеше навсякъде подире му като сянка и го следеше. Затвореше ли очи, представяше си я като жива и я виждаше по-хубава, по-млада, по-нежна, отколкото беше тогава, в Ялта. Вечер тя го гледаше от библиотеката, от камината, от ъгъла, долавяше дъха й, нежното шумолене на дрехите й. На улицата той изпращаше с поглед жените, търсеше подобна на нея.

И вече го мъчеше силното желание да сподели с някого спомените си. Но вкъщи не можеше да говори за любовта си, а вън от къщи — нямаше с кого. Да не би с наемателите или може би в банката! Пък и за какво да говори? Нима тогава беше обичал? Нима имаше нещо хубаво, поетично или поучително, или дори интересно в отношенията му с Ана Сергеевна? И той трябваше да говори неопределено за любовта, за жените и никой не се досещаше за какво става дума, само жена му свиваше тъмните си вежди и казваше:
— На теб, Димитрий, никак не ти подхожда ролята на празен мъж.
Една нощ, когато излизаше от докторския клуб с партньора си, някакъв чиновник, Гуров не се сдържа и каза:
— Да знаете с каква очарователна жена се запознах в Ялта!
Чиновникът седна в шейната и потегли, но изведнъж се обърна и викна:
— Дмитрий Дмитрич!
— Какво?
— Одеве вие бяхте прав: есетрата понамирисваше!

Тия толкова обикновени думи, кой знае защо, изведнъж възмутиха Гуров, сториха му се унизителни, долни. Какви дивашки нрави, какви хора! Колко безсмислени нощи, колко безинтересни, прозаични дни! Луда игра на карти, преяждане, пиянство, непрекъснати разговори все за едно и също. Ненужните неща и еднообразните разговори отнемат най-ценното време, най-ценните сили и накрая ти остава някакъв осакатен, безкрил живот, някаква безсмислица, а да се махнеш и да бягаш, е невъзможно, сякаш си затворен в лудница или арестантска рота!“

Потресаващо истински разказ!.. Толква истински, че ми се свива сърцето (супер клишето, ама..), докато го препрочитам. Никаква излишност. Никакъв ненужен сантимент. Простата истина. Жалка, груба, никак не-съдбоносна. Отново тази обикновеност..

Другото хубаво, човешко, на тези герои е.. как никога нищо не приключва за тях с края на разказа. Нещата остават незавършени. Не толкова отворен край, колкото липсва на такъв. Животът им продължава и извън тези страници. Те са реални хора, с които сме се запознали, да, но те продължават да живеят дори когато затворим телефона, спрем телевизора, метнем книгата на някой рафт и забравим за нея. Те не спират да същестуват само защото ние вече не не сме част от техния свят. Ето това може би е най-великото при Чехов..

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: