-..-..-

worspress.. мястото, до което всъщност прибягвам, когато изобщо нямам какво да кажа, просто ми е скапано.

Последната една година беше дълга, изтощителна, гадна и изобщо много сбъркана. През повечето време изобщо не знаех къде се намирам и кво ми се случва. Ако това е последният ми опит да поставям любовта на първо място и да се водя от идеалистичните си вярвания за толкова колко красив, все пак, може да бъде светът.. ам, да, би било оправдано. Но надали. Бих станала съвсем друг човек, ако най-накрая порасна и започна да се съобразявам предимно със себе си. Впрочем има лъч надежда в това отношение и той е в преориентиране на тази любов. Имам нужда да обичам нещо друго. Не мъж. Това последното е просто скапващо и напълно деградиращо. Дори не го казвам с емоция, усещам го като студен и логичен факт. Би било добре да си остана така, поне за известно време.

Днес най-накрая успях да си сложа сравнително правилно тапите за уши. Не че е голяма философия, но просто не са мой размер и не е възможно да влязат както трябва. (пф, двусмислието понякога наистина дразни) Та, за тапите…           п р е к р а с н о  е! Най-накрая тишина. Най-накрая само ти. Разбираш колко много те дразни светът, едва когато наистина го накараш да млъкне. Изнервена съм. Ужасно много.. И недоволна. Обвинявам най-вече себе си, че проявявам по-скоро инат отколкото нещо друго, отричайки очевидни истини, защото ми се ще да не бяха такива. Трудно признавам провалите. Това не ме прави нито романтичен идеалист, нито борбен и вярващ в целите си човек. Прави ме просто идиот. Даже е сериозна проява на слабост, май.

Липсвам си. Чуствам се избеляла и като затрита с гумичка. Трудно ми е да се дефинирам и да открия истинския, жив цвят на фона на цялата тая сивкавост и изтърканост. Стана така именно заради онази слабост да призная провала навреме. А сега вече е толкова друго..

Заминава ми се. Вероятно ще е сериозен pain in the ass, но имам по-голяма нужда от един буквално нов свят, отколкото от опити да превърна този тук в нещо алтернативно. Където и да ида, проблемите ще си останат в мен, но атмосферата влияе и това го знам чудесно. Но и със сигурност знам, че където заминавам, няма да е мястото. Всъщност дори не мога да си представя как ще протече времето. Замислих се дори как едни такива решения понякога водят до скитничеството. Буквално.

Особено ми е. Някак доста „изпразнена“ от всичко. Което донякъде е хубаво – мога да приема нови неща, свободно, начисто. Лошото е че нямам вътрешната увереност и убеденост, че зная какво върша. Не ми се струва грешно да замина. Струва ми се обаче като капан да замина при този човек. Даже направо страшно. Емоционалният товар стана доста тежък. Можеш ли да простиш, когато липсва покаяние? Едва ли. Не и без да ти стане напълно безразлично.

Та, тапите…. Върховното усещане, че всичко е прекрасно тихо и ти си в един различен мехур, където остатъка от света се усеща като изкуствен декор. Единствено дишането ти нарушава пълното спокойствие. Не можеш напълно да се отпуснеш и да съзерцаваш, ако постоянно ти се налага да се движиш (дори и да е чисто механично). Секундите между вдишването и издишването са най-хубавото нещо в този момент. Всичко просто спира. И е хубаво.

Смъртта ще е едно много интересно състояние. Надявам се. С годините колкото повече мисля за това, толкова по-убедена съм, че няма да бъда особено изненадата. Някак хем не очаквам нищо, хем имам силно усещане какво е вероятно да бъде. Хм..

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: