Category Archives: Книги

Пуканки

Никой за нищо не носи вина. Ние не грешим, ние сме болни. Ние сме само едни жертви – алкохолици, наркомани, сексомани… Знаете ли, че можеш да си и магазиноман? Да, да! Няма алчност, има вещомания – плод на комерсиализма. Жертви бе! Сега вече не се казва: „Еди кой си се провали“, а само отбелязваме, че е претърпял променлив успех. Ние създаваме общество от безгръбначни, самодоволни, хленчещи същества, които за всичко си имат оправдание, а не носят отговорност за нищо.

Бен Елтън


Спасителят в ръжта

“Тази пропаст, към която си полетял е особена пропаст, ужасия.Този, който пада в нея, никога няма да почувства дъното. Само пада все по-надолу и по-надолу. Това става с хората, които някога в живота си са търсили нещо, което средата им не може да им даде. Затова те са се отказали а търсят. Отказали са се още преди да започнат да търсят.”


Тъй рече Заратустра..

Защо България НЕ е най-лошото място за живеене в Европа:

 

„За новия идол

Нейде си все още има народи и стада, но не по нашите места, братя мои: тук има държави.

Държава? Що е това? Е, добре! Сега разтворете добре ушите си, за да чуете речта ми за смъртта на народите.

Държава се зове най-студеното от всички студени чудовища. А и студено лъже то. И от устата му пълзи тази лъжа: „Аз, държавата, представлявам народа.“

Лъжа е туй! Творци бяха тези, които създадоха народите и издигнаха над тях повелите на една вяра в една любов: така служеха те на живота.

Рушители са тези, които поставят клопки за мнозина и ги зоват държава: те издигат меч и сто желания над тях.

Където все още съществува народ, той не разбира държавата и я мрази като зъл поглед и грях спрямо нрави и правдини.

Ето какъв знак ви давам: всеки народ говори свой език на добро и зло: съседът не разбира този език. Свой собствен говор е изнамерил той в нрави и правдини.

А държавата лъже на всички езици за добро и зло — а и каквото и да говори, лъже — и всичко, каквото има, откраднала го е тя от вас.

Всичко е лъжа в нея: с откраднати зъби захапва тя, Хищната. Измама е дори утробата й.

Езикосмешение на добро и зло: този знак ви давам като белег на държавата. Истина ви казвам, воля за смърт означава този белег! Истина ви казвам, кой кима благосклонно на проповедниците на смъртта.

Раждат се безброй много хора: за лишните изнамериха държавата!

Вижте само как ги примамва тя към себе си, тези безброй много хора! Как само ги налапва и дъвче, и предъвква!

„На земята няма нищо по-велико от мене: аз съм организиращият пръст божи“ — тъй рикае чудовището. И не само дългоухите и късогледите коленичат пред него!

Ах, дори и на вас, о, велики души, нашепва то своите мрачни лъжи! Ах, то налучква богатите сърца, които щедро се раздават!

Да, също и вас налучква то, победители на стария Бог! Изморихте се вие в борбата и сега само още вашата умора служи на новия идол.

Герои и честни люде би желал да събере около себе си новият идол! С наслада се къпе той в слънчевия блясък на чистите съвести — този студен урод.

Всичко е готов да ви даде той, стига да го обожавате, новият идол: и така той си купува сиянието на вашите добродетели и погледа на вашите горди очи.

За стръв ще ви използва той — да лови многолюдието. Да, пъклен фокус е изнамерен, кон на смъртта, обкичен с божествени почести като с огърлици от звънчета и пъстри мъниста.

Да, за мнозина бе изнамерена смърт, която се себеслави като живот: наистина услуга по сърце за всички проповедници на смъртта!

— Държава аз наричам това, където всички пият отрова — и добрите, и лошите; държава, където всички губят себе си — и добрите, и лошите; държава, където бавното самоубийство на всички носи името „живот“.

Я вижте тези лишни люде! Те си присвояват творенията на изобретателите и съкровищата на мъдреците: „образование“ зоват те своята кражба — и всичко се превръща за тях в болест и напаст!

Я вижте тези лишни люде! Непрестанно те са болни, блюват жлъч и наричат това „вестник“. Поглъщат се взаимно, а дори не могат да се смелят.

Я вижте тези лишни люде! Трупат богатства, а стават все по-бедни с тях. Власт искат те, ала по-напред им е нужен лостът на властта — много пари — тези бездарници!

Вижте ги само как се катерят — тези пъргави маймуни. Те се катерят една през друга и така взаимно се събират в тинята и пропастта.

Към престола се стремят те всички: това е тяхното безумие — сякаш щастието седи на престола! Често седи тиня на престола, а често и престолът — на тиня.

Безумни са те всички за мене: и катерещите се маймуни, и свръхгорещите. Вонее ми техният идол — студен удар; разнасят воня те всички, тези идолопоклонци!

Братя мои, мигар искате да се задушите в изпаренията на зловонията, дъхащи от техните уста и алчните им страсти? По-добре разбийте прозорците и изскочете на открито!

Избягайте от зловонията! Избягайте от идолопоклонството на лишните люде!

Избягайте от зловонията! Избягайте от изпаренията на тези човешки жертви!

Земята има все още свободно място за велики души. Все още са незаети много места за самотници и човешки двойки; около тях се носи лъхът на тихи морета.

Още е свободен за велики души свободният живот.

Наистина който притежава малко, толкова по-малко ще го притежават: хвала на малката бедност!

Едва там, дето свършва държавата, започва човекът, който не е излишен: там едва прозвучава химнът на необходимия човек, неповторимата и незаменима песен.

Там, дето свършва държавата, тъкмо там се вгледайте, братя мои! Не ги ли виждате — дъгата и мостовете към свръхчовека?

Тъй рече Заратустра.“

Ф. Ницше

 


„The dark night of the soul“

“Никой не иска да е сам. Всеки иска да принадлежи към някаква тълпа – не само една тълпа, а много тълпи. Някой може да принадлежи към религиозна тълпа, политическа партия, ротариански клуб… а има и много други малки групи, на които да принадлежиш. Това е от желанието да бъдеш поддържан двадесет и четири часа на ден, тъй като фалшът, оставен без поддръжка, не може да устои. В момента, в който остане сам, човек започва да чувства една странна лудост. В продължение на толкова много години си вярвал, че си някой конкретно, след което изведнъж в момент на самота започваш да чувстваш, че не си това. Така се поражда страх: кой тогава си ти?

И тези години на потискане… трябва известно време, за да може да се прояви истинското. Пролуката между двете е наречена от мистиците „тъмната нощ на душата” – един много подходящ израз. Ти вече не си фалшив, но все още не си и истински. Ти си в безтегловност, не знаеш кой си.Този проблем е дори още по-сложен особено на Запад, защото там не са разработили никаква методика за откриване колкото се може по-скоро на истинското, така че тъмната нощ на душата да може да се съкрати. Що се отнася до медитацията, Западът не знае нищо. А медитацията е само едно име на това да си сам, в тишина, чакайки истинското да заяви за себе си. Това не е някакво действие, а една тиха релаксация – тъй като всичко, което „правиш”, идва от твоята фалшива личност… всичко, което си правил, в продължение на толкова много години, е дошло оттам. Това е един стар навик.

Навиците трудно умират. Толкова много години да живееш в една фалшива личност, наложена от хора, които си обичал, които си уважавал… а те не са ти правили преднамерено нищо лошо. Намеренията им са били добри, просто осъзнаването им е било нулево. Те не са били осъзнати хора – твоите родители, учители, свещеници, политици – не са били осъзнати хора, те са били несъзнателни. А дори и едно добро намерение, попаднало в ръцете на неосъзнат човек, се превръща в отрова. Затова винаги когато оставаш сам, един дълбок страх изниква – защото изведнъж фалшивото започва да изчезва. А за истинското трябва известно време – ти си го загубил преди толкова много години.

Трябва да обърнеш малко внимание на факта, че трябва да се хвърли мост над една пропаст от много години.В този страх – че „аз загубвам себе си, моите усещания, моя здрав разум, моя ум, всичко”… защото азът, който ти е даден от другите, се състои от всички тези неща – ти сякаш ще се побъркаш. И незабавно започваш да вършиш нещо просто за да си ангажиран. Ако няма хора, поне има някакво действие, така че фалшивото да се занимава с нещо и да не започва да изчезва.”

Ошо

http://osho-wake-up.blogspot.com/2013/09/dark-night-of-soul.html

Налегнали са ме философските мисли.. От зимата ще да е.


„Пилето“

Автор: Уилям Уортън

Прочетох тази книга преди доста време (изглежда ми, че са се минали години от тогава, а не е така в действителност). И запазих няколко цитата, които не знам защо точно днес реших да публикувам. Може би, за да изтрия файла и да приключа с тази история.

Книгата е хубава, наистина, но не може да се прочете наведнъж. Спирах три пъти, като вторият и третият бяха наистина дълги паузи. Историята „какво е да се чувстваш като канарче“ ми идва някак прекалена след 50-тия ред описание. Но прочетена по диагонал, книгата притежава няколко гениални прозрения. Много простички, кратки. Не мога да си спомня за нищо гениално, което да не е простичко…

 

„Хората не могат да летят, защото не вярват, че това е възможно. Ако не са те научили да плуваш, нали ще се удавиш, щом те пуснат във водата?“

„Всеки си е по своему луд. Ако това досажда на твърде много хора, тогава те обявяват за невменяем. А случва си и тъй, че всичко ти става непоносим, ти казваш някому, че си луд, и хората се съгласяват да се грижат за теб.“

„Птиците, подобно на хората, живеят толкова отдавна в клетки, че са забравили много неща, които би трябвало да стават напълно естествено.“

„- Кой победи? И какво значи да победиш? Най-сигурният начин да загубиш е да се насилваш да победиш.
Аз едно зная: да се скъсаш, не можеш да надвиеш живота.“

 

 


„Психология на човека“

Такива книжки – колкото щеш. Реших да събера цитати от тази, защото са доста обобщаващи. И защото трябва да има един такъв пост.

Автори са: Румен Стаматов и Борис Минчев

„Удоволствието да си позволяваш да си различен от себе си.“

„Личността е незавършима, непрекъснат обогатяване…“

„Свободата на личността не е свобода от, а свободата за

„Свободата не е свободата от обстоятелства. Аз не мога да избера обстоятелствата на моя живот. Аз не съм отговорен за обстоятелствата на моя живот, но Аз съм отговорен за това как да отговоря на тези обстоятелства.“

„Тези, които не знаят нищо за нас, в повечето случаи са безразлични“

„Воля и въображение има само човекът“

„Разбирането на Киркегор за тревожността като „страх от небитието“ може да се изрази като страх на Аза от нищото… Изпълненият с тревожност Аз се чувства несигурен, с предчувствие, че ще се случи нещо… Азът живее с чувство за загуба много преди да е загубил нещо. Затова Азът може да предизвика тази загуба, за да се избави от тревожността.“

„Емпатията създава особено пространство, изпълнено с доверие, обич, надежда, подтикващи към разбиране и саморазбиране, което е условие за самоопределяне; емпатията е повече от нагласа, разбиране и преживяване – това е начин да бъдеш с другия, начин за непрекъснато изграждаща се заедност“

„Паметови ефекти (част):
– началото и краят на един текст или списък се помнят значително по-добре, отколкото средната му част
– незавършените действия се помнят много по-добре от завършените (ефект на зейгарник)
– .. отначало забравянето е бързо, но след известно време паметовото съдържание става устойчиво и бавно се забравя
– индивидите имат склонност да бъркат реално извършеното действие с
намерението си да извършат даденото действие. С други думи появява се
тенденцията да се помнят не факти и действия, а мислите и намеренията по повод действията…“

„Аз изпитвам удовлетворение не просто защото правя нещата добре, а защото правя добре избраните от мене неща.“

„Да общуваш значи да утвърдиш другия, да преодолееш заплахата, която идва от другия“

„Общуването е неизбежно. Даже когато стоим безучастно и безмълвно, ние вече изразяваме отношение към другите. Във всяка ситуация, в която се намираме, ние общуваме.“

„Доверието е свързано с очакването, че страданието би било по-голямо, ако последиците са лоши, отколкото радостта от добрите неща, които биха се случили, ако последиците биха били добри.“

„Смисълът се изразява с думите, но не е в думите. Смисълът се ражда в съзнанията на участниците в ситуацията, в съзнанията на „АЗ и ТИ“

„Във връзката с другите Азът достига до пълнотата на своето битие. Във всеки момент от своето съществуване Азът се открива като несъвпадащ със себе си, със своята наличност. Азът е открит за себе си. Неговото съществуване е на границата между завършеността и незавършеността. Чрез присъствието на другия Азът достига до завършеност, която отново и отново се възпроизвежда като незавършеност. За да постигне себе си, Азът трябва да стане друг за себе си, да погледне на себе си през очите на другия.“

Азът се нуждае от другия, за да проникне в себе си, да конституира себе си. Съществуването на другото съзнание прави възможно моето съзнание за самия мен. Съзнанието може да се мисли само диалогично.“

„Общуването е взаимно признание. Ние изискваме от другите да потвърдят нашето съществуване. ….. Да бъдеш отхвърлен е нещо много различно от това да не бъдеш забелязан. Незабелязаността е преживяване на непризнание… Отхвърлянето е само форма, в която Азът получава признание, но чрез омразата или неодобрението на
другите.. Да не бъдеш забелязан и да бъдеш забелязан като отречен, са две много различни изживявания. Азът може трудно да понесе второто, но не може да понесе първото. Изправен пред неумолимостта да не бъде забелязан, пред ужаса от нищото и унищожимостта, Азът ще направи всичко, за да бъде забелязан.“

„Склонността да обясняваме чуждото поведение с вътрешни причиним а
собственото с външни е толкова силна и честа човешка черта, че тя се обозначава като фундаментална атрибутивна грешка.
Ние сме склонни да обясняваме поведението на другите с техните желания, мотиви, черти (да обясня, ако не става ясно: Ако трябва да обясните закъснението на ваш приятел, сигурно бихте с известно раздразнение споделили, че е разсеян, безотговорен – това са лични причини), а собственото поведение с външни причини (Ако вие закъснеете за среща и трябва да обясните причината а закъснението,
сигурно бихте се оправдали с дългото чакане на спирката или с това, че са ви задържали – ситуационни външни причини).“

„Саморазрушаващите описания неизбежно завършват с изказванията: „Това съм Аз. Имам намерение да продължа да бъда това Аз.“
В действителност проблемът не е в разрушителното самоописание, а в
непримиримото желание да се съхрани това описание.“

„Живот в миналото е като живот в нищото: без минало, защото си е отишло, и без настояще, защото не го желая. Всичко лошо се възприема като възмездие.“

„Но израстването е невъзможно без разрушаването, без раздялата с много от нещата“

„Привързаността към другия, която отнема свободата и отговорността на Аза за себе си, също е ограбваща. Азът, който се стреми към симбиотични връзки, съзнателно или несъзнателно се отказва от себе си.“

„Оставайки привързан към собствената его-граница, Азът загубва чувствителност и към чуждата его-граница, погълността от собствената граница създава усещането, че това е единствената възможна граница, моята граница е и граница на другия – другият трябва да бъде като мен и когато не е като мен, това е знак, че не държи достатъчно на мен, че не е посветен на мен, че е изпълнен с безразличие.“

„Или, както казва Макс Вебер: възможно е да се уморим, но не и да се наситим на живота.“

„В зрелостта човек е изправен пред два основни избора, загатнати още от Фройд – да избере да се труди и да обича.“

„Да се приеме истината, че аз не мога да притежавам другия – в действителност никой не ни иска позволението, за да извади другия от живота ни – да бъдеш с другия е привилегия, а не право…“

„Цената на дългия живот е старостта.“

„Старостта е белязана от няколко изменения:
– отслабване на способността да се застава на чужда гледна точка, което е причина за нарастващия старчески егоизъм
– засилване на характеровите недостатъци… ( и много други)“

„Идеята за смъртта ни разкрива значението на интимността в живота ни…“

„Оптимизмът не отрича небитието, а приема, че битието се разрушава от по-съвършено битие. Затова и оптимизмът се изразява като стремеж към сътворяване….
Смисълът на извършваното е във вечното преодоляване, ставане търсене на нови битийни форми…“

„Това, което обединява разнообразните прояви на оптимизъм, е вярването, че битието е по-силно от небитието. Иначе казано, дълбокото ядро на оптимизма е екзистенциалното преживяване надежда. Прототипът на оптимизма рядко се осъществява в неговата пълнота, и то само от високо духовни индивиди.“


18% сиво

„защото вярвам, че колкото по-дълго държа блендата отворена, толкова повече живот влиза в негатива..“

„с нея вървяхме не просто прегърнати, а вкопчени един в друг…“