-..-..-

worspress.. мястото, до което всъщност прибягвам, когато изобщо нямам какво да кажа, просто ми е скапано.

Последната една година беше дълга, изтощителна, гадна и изобщо много сбъркана. През повечето време изобщо не знаех къде се намирам и кво ми се случва. Ако това е последният ми опит да поставям любовта на първо място и да се водя от идеалистичните си вярвания за толкова колко красив, все пак, може да бъде светът.. ам, да, би било оправдано. Но надали. Бих станала съвсем друг човек, ако най-накрая порасна и започна да се съобразявам предимно със себе си. Впрочем има лъч надежда в това отношение и той е в преориентиране на тази любов. Имам нужда да обичам нещо друго. Не мъж. Това последното е просто скапващо и напълно деградиращо. Дори не го казвам с емоция, усещам го като студен и логичен факт. Би било добре да си остана така, поне за известно време.

Днес най-накрая успях да си сложа сравнително правилно тапите за уши. Не че е голяма философия, но просто не са мой размер и не е възможно да влязат както трябва. (пф, двусмислието понякога наистина дразни) Та, за тапите…           п р е к р а с н о  е! Най-накрая тишина. Най-накрая само ти. Разбираш колко много те дразни светът, едва когато наистина го накараш да млъкне. Изнервена съм. Ужасно много.. И недоволна. Обвинявам най-вече себе си, че проявявам по-скоро инат отколкото нещо друго, отричайки очевидни истини, защото ми се ще да не бяха такива. Трудно признавам провалите. Това не ме прави нито романтичен идеалист, нито борбен и вярващ в целите си човек. Прави ме просто идиот. Даже е сериозна проява на слабост, май.

Липсвам си. Чуствам се избеляла и като затрита с гумичка. Трудно ми е да се дефинирам и да открия истинския, жив цвят на фона на цялата тая сивкавост и изтърканост. Стана така именно заради онази слабост да призная провала навреме. А сега вече е толкова друго..

Заминава ми се. Вероятно ще е сериозен pain in the ass, но имам по-голяма нужда от един буквално нов свят, отколкото от опити да превърна този тук в нещо алтернативно. Където и да ида, проблемите ще си останат в мен, но атмосферата влияе и това го знам чудесно. Но и със сигурност знам, че където заминавам, няма да е мястото. Всъщност дори не мога да си представя как ще протече времето. Замислих се дори как едни такива решения понякога водят до скитничеството. Буквално.

Особено ми е. Някак доста „изпразнена“ от всичко. Което донякъде е хубаво – мога да приема нови неща, свободно, начисто. Лошото е че нямам вътрешната увереност и убеденост, че зная какво върша. Не ми се струва грешно да замина. Струва ми се обаче като капан да замина при този човек. Даже направо страшно. Емоционалният товар стана доста тежък. Можеш ли да простиш, когато липсва покаяние? Едва ли. Не и без да ти стане напълно безразлично.

Та, тапите…. Върховното усещане, че всичко е прекрасно тихо и ти си в един различен мехур, където остатъка от света се усеща като изкуствен декор. Единствено дишането ти нарушава пълното спокойствие. Не можеш напълно да се отпуснеш и да съзерцаваш, ако постоянно ти се налага да се движиш (дори и да е чисто механично). Секундите между вдишването и издишването са най-хубавото нещо в този момент. Всичко просто спира. И е хубаво.

Смъртта ще е едно много интересно състояние. Надявам се. С годините колкото повече мисля за това, толкова по-убедена съм, че няма да бъда особено изненадата. Някак хем не очаквам нищо, хем имам силно усещане какво е вероятно да бъде. Хм..

Advertisements

Спасителят в ръжта

“Тази пропаст, към която си полетял е особена пропаст, ужасия.Този, който пада в нея, никога няма да почувства дъното. Само пада все по-надолу и по-надолу. Това става с хората, които някога в живота си са търсили нещо, което средата им не може да им даде. Затова те са се отказали а търсят. Отказали са се още преди да започнат да търсят.”


Тъй рече Заратустра..

Защо България НЕ е най-лошото място за живеене в Европа:

 

„За новия идол

Нейде си все още има народи и стада, но не по нашите места, братя мои: тук има държави.

Държава? Що е това? Е, добре! Сега разтворете добре ушите си, за да чуете речта ми за смъртта на народите.

Държава се зове най-студеното от всички студени чудовища. А и студено лъже то. И от устата му пълзи тази лъжа: „Аз, държавата, представлявам народа.“

Лъжа е туй! Творци бяха тези, които създадоха народите и издигнаха над тях повелите на една вяра в една любов: така служеха те на живота.

Рушители са тези, които поставят клопки за мнозина и ги зоват държава: те издигат меч и сто желания над тях.

Където все още съществува народ, той не разбира държавата и я мрази като зъл поглед и грях спрямо нрави и правдини.

Ето какъв знак ви давам: всеки народ говори свой език на добро и зло: съседът не разбира този език. Свой собствен говор е изнамерил той в нрави и правдини.

А държавата лъже на всички езици за добро и зло — а и каквото и да говори, лъже — и всичко, каквото има, откраднала го е тя от вас.

Всичко е лъжа в нея: с откраднати зъби захапва тя, Хищната. Измама е дори утробата й.

Езикосмешение на добро и зло: този знак ви давам като белег на държавата. Истина ви казвам, воля за смърт означава този белег! Истина ви казвам, кой кима благосклонно на проповедниците на смъртта.

Раждат се безброй много хора: за лишните изнамериха държавата!

Вижте само как ги примамва тя към себе си, тези безброй много хора! Как само ги налапва и дъвче, и предъвква!

„На земята няма нищо по-велико от мене: аз съм организиращият пръст божи“ — тъй рикае чудовището. И не само дългоухите и късогледите коленичат пред него!

Ах, дори и на вас, о, велики души, нашепва то своите мрачни лъжи! Ах, то налучква богатите сърца, които щедро се раздават!

Да, също и вас налучква то, победители на стария Бог! Изморихте се вие в борбата и сега само още вашата умора служи на новия идол.

Герои и честни люде би желал да събере около себе си новият идол! С наслада се къпе той в слънчевия блясък на чистите съвести — този студен урод.

Всичко е готов да ви даде той, стига да го обожавате, новият идол: и така той си купува сиянието на вашите добродетели и погледа на вашите горди очи.

За стръв ще ви използва той — да лови многолюдието. Да, пъклен фокус е изнамерен, кон на смъртта, обкичен с божествени почести като с огърлици от звънчета и пъстри мъниста.

Да, за мнозина бе изнамерена смърт, която се себеслави като живот: наистина услуга по сърце за всички проповедници на смъртта!

— Държава аз наричам това, където всички пият отрова — и добрите, и лошите; държава, където всички губят себе си — и добрите, и лошите; държава, където бавното самоубийство на всички носи името „живот“.

Я вижте тези лишни люде! Те си присвояват творенията на изобретателите и съкровищата на мъдреците: „образование“ зоват те своята кражба — и всичко се превръща за тях в болест и напаст!

Я вижте тези лишни люде! Непрестанно те са болни, блюват жлъч и наричат това „вестник“. Поглъщат се взаимно, а дори не могат да се смелят.

Я вижте тези лишни люде! Трупат богатства, а стават все по-бедни с тях. Власт искат те, ала по-напред им е нужен лостът на властта — много пари — тези бездарници!

Вижте ги само как се катерят — тези пъргави маймуни. Те се катерят една през друга и така взаимно се събират в тинята и пропастта.

Към престола се стремят те всички: това е тяхното безумие — сякаш щастието седи на престола! Често седи тиня на престола, а често и престолът — на тиня.

Безумни са те всички за мене: и катерещите се маймуни, и свръхгорещите. Вонее ми техният идол — студен удар; разнасят воня те всички, тези идолопоклонци!

Братя мои, мигар искате да се задушите в изпаренията на зловонията, дъхащи от техните уста и алчните им страсти? По-добре разбийте прозорците и изскочете на открито!

Избягайте от зловонията! Избягайте от идолопоклонството на лишните люде!

Избягайте от зловонията! Избягайте от изпаренията на тези човешки жертви!

Земята има все още свободно място за велики души. Все още са незаети много места за самотници и човешки двойки; около тях се носи лъхът на тихи морета.

Още е свободен за велики души свободният живот.

Наистина който притежава малко, толкова по-малко ще го притежават: хвала на малката бедност!

Едва там, дето свършва държавата, започва човекът, който не е излишен: там едва прозвучава химнът на необходимия човек, неповторимата и незаменима песен.

Там, дето свършва държавата, тъкмо там се вгледайте, братя мои! Не ги ли виждате — дъгата и мостовете към свръхчовека?

Тъй рече Заратустра.“

Ф. Ницше

 


fuck that world

Моментите, в които разбираш кои думи са истина…

Осъзнаваш, че това ти се случва, когато неволно виждаш отражението си в онези специални кръгли, ниско поставени лампи над операционната маса. Обездвиженото ти полуголо тяло, с черните колани на глезените и китките.. а в този момент хирурга сяда до теб и казва че трябва да му вдигнат леглото. Усещаш как се движиш нагоре и те ужасява гледката на тялото ти, което просто бива „преместено“, но и не можеш да отлепиш поглед от картинката. Е, отлепяш, когато специалните очила на хирурга са сложени, а асистентката му подава спринцовка с упокойка. Това вече не искаш да го виждаш. Но усещаш как ти слагат специалното квото-е-там-нещо с дупка, според мястото, където ще режат.

В съзнание си.

„-Сега ще усетиш убодване и натиск с лека болка“ – единственото обяснение, което хирурга ще счете за необходимо да ти каже, докато ти се случва всичко това. Нищо, че ще останеш в съзнание докрая.

Асистентката му скоро застава от другата ти страна и ти виждаш как през теб се премятат кървавите памучета or whatever was that bloody thing щото не искаш да се заглеждаш.. Просто осъзнаваш, че всичко това си го виждал някъде… мда, по филмите.. Само дето не е д-р Грей да обсъжда д-р Янг, а ти си зрител пак, ама от лош ъгъл. Ти си просто тялото, на което на всичкото отгоре се случва сравнително много лека операция. Можеше да си нарязано парче месо. В типичната неприветлива и изоставено-изглеждаща българска болница. Тук ли трябва да се почувстваш благодарен?

В съзнание си… И това е най-шибаното в историйката.

Щото си в съзнание и за да видиш как „гаджето“ ти няма да се сети да прояви квото и да е от вечните обещания .. например щото е пил две бири и е забравил за теб, а после се е прибрал и е заспал.. На другия ден ще ти звънне на обяд, за да те пита дали си вече в града, при положение че има смс който ясно казва колко рано сутринта ще се случват нещата. Та той дори не ти е звъннал, какво остава да помни час.. Нищо, след това ще попита „как си“ вечерта на втория ден. И това е нищо, щото е едно нормално нищо. Постоянно нищо.
Баща ти ще ти звънне да те пита как е минало всичко в 22 вечерта.. И толкова.
Майка ти ще те пита „как си“ след като приключи темите с почивния си ден и кабелната.. Но поне ще прояви малко повече отношение от всички изброени дотук. Все пак е майка.
Единият ти най-близък приятел ще забрави изобщо за цялото нещо..
Другия ще е в „глухата“, щото не си му казвал нищо, най-вече за да не му дадеш шанс да реагира по един от горепосочените начини.. Щото ти е писнало вече.
Най-вече ти е писнало да си в съзнание.

Междувременно с теб е човек, който „не ти е никакъв“. Не претендира да сте роднини, да сте гаджета, да сте близки, да има шансове да стане нещо между вас.. Той просто е там. Там е и когато вдигаш температура, и когато ти е самотно, и когато в шибаната къща има проблеми, и на всичкото отгоре те е питал 4 пъти „как си“, независимо че всъщност постоянно е наоколо и най-много знае как си..

Та, моментите, в които разбираш кое е било истина. „Накрая винаги оставаш сам“ – така е с хората. Показваме отношение и желание, когато драпаме към нещо и искаме нещо. Веднъж получили го – успокояваме се. Нали си е наше, нали сме си близки, нали ще си останем роднини и утре.. не е нужно да си доказваме квото и да е просто ей така, щото го има. Говорим си сладки приказки, докато нищо кофти не ни се случва. В добро време и приказките са най-добри. Тогава е най-сладко и най-мило, right.

Да си в съзнание е тежко. И истината е, че аз просто искам едни положителни резултати след две седмици. Искам злокачествена диагноза. Щото не ща да съм част от тоя свят и да приемам тия човешки взаимоотношения за нормални и да слушам извиненията на хората, че не са били особено хора в даден момент. Който иска, да си е в съзнание и да се радва на невероятния шанс за живот, който му е даден. Аз предпочитам несъзнанието. И един ден просто ще си съчиня нужната диагноза, за да ви обясня поведението си и да си почина от съзнанието.

fuck that world.


„How It Feels To Be Forcibly Fed“ – Djuna Barnes

Okay … this is just too much


„The dark night of the soul“

“Никой не иска да е сам. Всеки иска да принадлежи към някаква тълпа – не само една тълпа, а много тълпи. Някой може да принадлежи към религиозна тълпа, политическа партия, ротариански клуб… а има и много други малки групи, на които да принадлежиш. Това е от желанието да бъдеш поддържан двадесет и четири часа на ден, тъй като фалшът, оставен без поддръжка, не може да устои. В момента, в който остане сам, човек започва да чувства една странна лудост. В продължение на толкова много години си вярвал, че си някой конкретно, след което изведнъж в момент на самота започваш да чувстваш, че не си това. Така се поражда страх: кой тогава си ти?

И тези години на потискане… трябва известно време, за да може да се прояви истинското. Пролуката между двете е наречена от мистиците „тъмната нощ на душата” – един много подходящ израз. Ти вече не си фалшив, но все още не си и истински. Ти си в безтегловност, не знаеш кой си.Този проблем е дори още по-сложен особено на Запад, защото там не са разработили никаква методика за откриване колкото се може по-скоро на истинското, така че тъмната нощ на душата да може да се съкрати. Що се отнася до медитацията, Западът не знае нищо. А медитацията е само едно име на това да си сам, в тишина, чакайки истинското да заяви за себе си. Това не е някакво действие, а една тиха релаксация – тъй като всичко, което „правиш”, идва от твоята фалшива личност… всичко, което си правил, в продължение на толкова много години, е дошло оттам. Това е един стар навик.

Навиците трудно умират. Толкова много години да живееш в една фалшива личност, наложена от хора, които си обичал, които си уважавал… а те не са ти правили преднамерено нищо лошо. Намеренията им са били добри, просто осъзнаването им е било нулево. Те не са били осъзнати хора – твоите родители, учители, свещеници, политици – не са били осъзнати хора, те са били несъзнателни. А дори и едно добро намерение, попаднало в ръцете на неосъзнат човек, се превръща в отрова. Затова винаги когато оставаш сам, един дълбок страх изниква – защото изведнъж фалшивото започва да изчезва. А за истинското трябва известно време – ти си го загубил преди толкова много години.

Трябва да обърнеш малко внимание на факта, че трябва да се хвърли мост над една пропаст от много години.В този страх – че „аз загубвам себе си, моите усещания, моя здрав разум, моя ум, всичко”… защото азът, който ти е даден от другите, се състои от всички тези неща – ти сякаш ще се побъркаш. И незабавно започваш да вършиш нещо просто за да си ангажиран. Ако няма хора, поне има някакво действие, така че фалшивото да се занимава с нещо и да не започва да изчезва.”

Ошо

http://osho-wake-up.blogspot.com/2013/09/dark-night-of-soul.html

Налегнали са ме философските мисли.. От зимата ще да е.


„Пилето“

Автор: Уилям Уортън

Прочетох тази книга преди доста време (изглежда ми, че са се минали години от тогава, а не е така в действителност). И запазих няколко цитата, които не знам защо точно днес реших да публикувам. Може би, за да изтрия файла и да приключа с тази история.

Книгата е хубава, наистина, но не може да се прочете наведнъж. Спирах три пъти, като вторият и третият бяха наистина дълги паузи. Историята „какво е да се чувстваш като канарче“ ми идва някак прекалена след 50-тия ред описание. Но прочетена по диагонал, книгата притежава няколко гениални прозрения. Много простички, кратки. Не мога да си спомня за нищо гениално, което да не е простичко…

 

„Хората не могат да летят, защото не вярват, че това е възможно. Ако не са те научили да плуваш, нали ще се удавиш, щом те пуснат във водата?“

„Всеки си е по своему луд. Ако това досажда на твърде много хора, тогава те обявяват за невменяем. А случва си и тъй, че всичко ти става непоносим, ти казваш някому, че си луд, и хората се съгласяват да се грижат за теб.“

„Птиците, подобно на хората, живеят толкова отдавна в клетки, че са забравили много неща, които би трябвало да стават напълно естествено.“

„- Кой победи? И какво значи да победиш? Най-сигурният начин да загубиш е да се насилваш да победиш.
Аз едно зная: да се скъсаш, не можеш да надвиеш живота.“